Обръщам се!

        Страх ме е да се обърна. Знам, че си зад мен. Знам, че ме наблюдаваш. Знам, че ако се завъртя ще срещна погледа ти върху моя. И знам, че точно от това ме е страх най-много.


       В началото си казвах, че няма как да ме харесваш. Просто си мил и по някаква случайност всеки път когато погледна към теб и ти ме гледаш. Но с времето това "приятелство" се превърна в нещо повече. Телефонни обаждания без причина. Глупави закачки и сладки усмивки. Нежни прегръдки уж за довиждане. А сега не знам какво е това между нас...
      Всички ми повтаряха, че харесваш друга. Дори самата аз си го втълпих. Не знам от страх, че няма да се получи или от предпазливост да не бъда отново наранена. Просто повярвах на думите им. Но в онзи ден усмивката ти говореше нещо съвсем друго. Очите ти ме гледаха сякаш съм единствената и няма никой около нас. В този ден физически, психически, духовно и по какъвто начин се сетиш, АЗ се влюбих до уши в теб!
      Но ти заминаваш. Цяло лято няма да те има и ще си далеч от мен. Не ти казах какво чувствам, но и ти не го направи. Вярно показа ми, че държиш на мен и , че една прегръдка не ти е достатъчна. Но аз вече искам повече. "Приятелството" не ми стига. И ако сега се обърна и видя дълбоките ти очи няма да те пусна да си тръгнеш.
     Страх ме е да се обърна. Ами ако не ме послушаш и заминеш. Аз какво ще правя? Страх ме ,че и ако не те погледна след малко ще загубя шанса да сме заедно. Трябва да рискувам, но нямам тази смелост. Нищо пък не губя като опитам, нали?! Едно, две, три... обръщам се!

     - Изплаши ме! - почти изкрещях. Той беше зад мен , на няма и пет крачки, и някак си знам точно какво мислеше в този момент. Събрах смелост и прошепнах с най - очарователната си усмивка и насълзени очи.  - Да, искам да дойда с теб!
    -А аз не искам да заминавам сам! - леко ме привлече към себе си и силните му ръце се обвиха около кръста ми. Единствената мисъл , минаваща през главата ми бе " Не ме е страх!Той е до мен!".